Дълбоко в българската западна провинция Перник, правя рядко откритие.
Това не е традиционната бродирана вълнена туника на Стоян Евтимов, която го прави необичаен.
Това е фактът, че той е на тридесет години, живеещ в едно село. „Всички мои приятели, с които съм израснал по тези улици, отдавна са си тръгнали оттук„, казва той.
Подобно на много млади българи, те се преместват в градове в търсене на работа.
Стоян смята, че е щастлив да има работа в планинското село Пещера, водейки фолклорната си група и организирайки ежегоден музикален фестивал в опит да съживи традициите в селото.
Въпреки това, той намира живота в селото неустойчив.
„Невъзможно е да се намери някой да се ожени тук в селото или в тези наоколо, просто защото няма млади хора. Единствената възможност да намеря някого е в града“, казва той.
„Би било много тъжно и трудно да напусна селото, но в определен момент ще се наложи да го направя„.
Българските села губят хора от десетилетия насам.
Когато комунистите поемат властта след Втората световна война, те носят колективно земеделие и много земеделски работници намират работа в нови заводи.
След като комунизмът пада през 1989 г. и колективните ферми се разпадат, тази тенденция на напускане на провинцията за градовете се изостря.
И много хора не спират до там: те продължават да търсят работа в чужбина.
През 1989 г. в България живеят почти девет милиона души. Сега е малко над седем милиона. До 2050 г. този брой се очаква да бъде по-малък от 5,5 милиона. До края на века може да бъде близо до половината от това, което е сега.
Този изход допринася за още един фактор в намаляващото население на България – отчасти защото много млади са напуснали страната, а раждаемостта е ниска.
Последният път, когато бебе се роди в селото, припомня магазинерката Стефка (чиито собствени двама сина са се преместили в града), е бил преди десет години. ‘’Малкото момиче и майка й сега живеят в Кипър’’, добавя тя.
Мнозинството от хора, които Стефка обслужва, са на възраст над 60 години. „Рафтовете са слабо заредени, защото няма много клиенти и се притеснявам, че магазинът ще трябва да затвори’’ – казва тя.
По-нагоре в планината, магазините в селото вече са затворени, заедно с училищата и общественият транспорт.
„Това село се състоеше от около 600 души„, казва Боян, 70-годишен, живеещ в Калотинци. „Сега сме 13. Някои са в гробището, а останалите са в градовете.“
В село Смиров дол, Станка Петрова (баба Станка за онези, които я познават), редовно стои под дърво на завой на планинския път, като търпеливо чака мобилния магазин, който обслужва района.
„Аз съм родена в това село и си го спомням, когато беше наистина пълно с хора. Беше толкова забавен и хубав животът тук. Имаше и млади, и стари жители“ – казва тя, обяснявайки, че това е мястото, където хората са идвали заедно и са се наслаждавали на традиционните танци.
„В селото няма никой. Така, разбира се, нищо подобно не може да се случи сега“ – казва тя.
„На тази улица например, откъдето дойдох, в миналото имаше много хора по къщите, а сега само аз живея там. “
Дали тя е самотна? „Разбира се, че съм самотна, много е трудно да живееш така„, отговаря със сълзи.
Хората в Калотинци и околните села купуват хранителните си продукти от мобилен магазин, който ги посещава три пъти седмично.
Услугата се ръководи от съпрузите на средна възраст Атанас и Лили Борисови.
Известният им ван е добре зареден с всичко – от хляб и кисело мляко до цигари и бира, дори и лекарства. След 10 години, те никога не са пропускали доставка, въпреки че през зимата планинските пътища са покрити със сняг.
„Тъй като има малко хора, ние сме приятели с всички тях, така че се опитваме да им помогнем с всичко, с което можем„, казва Лили.
Очевидно е, че те са популярни сред хората, които обслужват, но Лили споделя, че клиентите и печалбите намаляват. В бизнес и лични отношения, мобилният магазин е в острите краища на обезлюдяването на българската провинция.
„Започваме да се притесняваме, когато някой не се появи на обичайното място, където го срещаме, особено през зимата“ – разказва Лили –
‘’Всъщност имахме случай, когато намерихме мъртъв човек’’.
Правителството въвежда редица мерки, за да се опита да се справи с обезлюдяването чрез увеличаване на раждаемостта: предлага помощ с разходите за грижа и лечение на децата, и ипотека.
Също така насърчава етническите българи, които живеят в чужбина, да се завърнат в страната… но никой друг.
„България няма нужда от необразовани бежанци„, казва заместник министър-председателят Валери Симеонов, лидер на „Обединените патриоти“ – група против имигрантите, която е част от коалиционното правителство.
„Също така българското общество няма да приеме образовани и квалифицирани мигранти. Те имат различна култура, различна религия, дори различни ежедневни навици“ – допълва той – „И благодаря на Бога, че България досега е една от най-добре защитените страни от притока на имигранти в Европа“.
Г-н Симеонов разказва за ограда от бръснарски тел, които България изгражда през своята 260 километрова граница с Турция, за да обезкуражи имигрантите да се опитват да влязат в страната.
Според данни на Европейската комисия, България е приела само около 50 от мигрантите, пристигнали в Европа от Северна Африка и Близкия изток, между 2015г. и юли 2017 г.
Ясно е, че българското правителство не вижда имиграцията като възможно решение на намаляващото население на страната.
Въпреки че правителството е пълно с идеи за увеличаване броя на родените български бебета, в селските райони усещането е, че политиците говорят, но не действат.
Преди да напусна планините, отново се сблъсках с Боян – човекът, живеещ в Калотинци, което се е свило от село с 600 души, до едно от 13 души.
„Ние сме изоставени„, казва той. „Изоставени от всички – и от царя , и от Бога’’.
„Политиците няма да направят нищо за нас, просто се интересуват от собствените си интереси, но не и от народа. Особено от старите хора в селата, а по-тъжното, е че дори не се интересуват от младите хора, защото те са в чужбина’’.
„Правителството не прави нищо и българската държава изчезва„.
От Рут Александър BBC News
Източник: lentata.com