неделя , 21 октомври 2018 г.
Начало / Култура и образование / Преди 179 години дръзките жители на пернишкото село Мошино вдигат храма „Св. Пророк Илия“ на своя глава и под смъртна заплаха

Преди 179 години дръзките жители на пернишкото село Мошино вдигат храма „Св. Пророк Илия“ на своя глава и под смъртна заплаха

carkva-sv-prorok-iliya

Преди 179 години дръзките жители на пернишкото село Мошино под смъртна заплаха и на своя глава вдигат храм в селището си. Наричат го „Свети пророк Илия” и го отварят точно на Илинден. Оттогава досега църквата на два пъти е изоставяна и възраждана за нов живот. Жителите на днешния квартал Мошино до ден днешен празнуват християнския празник Илинден по стар стил – на 2 август. Тогава е и големият събор на селището. На тази дата преди 20 години патриарх Максим освети възродения за втори нов живот храм в Мошино.

Голямата и красива черква е построена през 1839 г. „Изграждането на старинния храм в Мошино не е само подвиг, но и чудо. При явното противодействие на турската власт, с категоричното заплашване на същата със смъртта на всички, които биха дръзнали да изграждат храм, изграждането при тия обстоятелства на храма е цела епопея от възторжена вяра и пламенно родолюбие. Разбрано е защо заслужено се отдава надлежната почит към стогодишнината на храма в Мошино, който като герой, обсипан в лаври на достойно изпълнен дълг, днес драговолно отстъпва мястото си на своя заместник – новопостроения величествен храм в чест и памет на свети пророк Илия, когото по милост и благодат от Бога току що осветихме”. Това са думи на Софийския Митрополит Стефан, който освещава новия храм в Мошино на 15 октомври 1939 г. Словата му са останали за поколенията благодарение на свещеник Стоян Йосифов, който през 1939 г. издава книжката си „100 години село Мошино”.

През 1811 г. голяма част от жителите на селото измрели от чума, а останалите живи, няколко години по-късно – на Възкресение Христово, били разорени от ненадейно нападналите ги кърджалии, разказва духовникът. Некултурните азиатски палачи, освен безчинствата и зулумлуците, запалили селската църква „Св. Великомученик Тодор Тирон”, която заедно с намиращите се в нея богомолци изгоряла до основи.

Турци в село Мошино не са живели. Идвали само да събират данъка. Това обстоятелство, според свещеника, дава възможност на местните да запазят езика, вярата и обичаите си.

В първите дни на пролетта през 1838 г. мошинци решават си построят храм, защото им е неудобно да ходят за свето причастие чак в село Църква /сега квартал/. За целта посещават каймакамина, коджабашията, агите и други и молят за нужното разрешение, но от отвсякъде получават отказ. Да не би да дръзнат, да построят църквата въпреки забраната, в селото пристига буйлюкбашия и предупреждава хората, че за своеволието ще отговарят с главите си.

Дълго мислят мошинци по въпроса. Отначало не се решават, но като се уверили, че в много села и градове строили храмове под разни предлози, решават с риск за живота си, да вдигнат храм. Началото на богоугодното дело туря Лазар Иванов от Лаловото семейство. За двора на Божия дом той подарява овощната си градина заедно с намиращите се в нея 30 кошери пчели. Спазарява се с майстор Тошо от град Самоков за направата на сградата, а за иконите и иконостаса – с художника-резбар Коста П.Павлов от същия град. Градежът започва.

38272575_949576741881947_996579880374108160_n

Историята продължава с много лавирания и перипетии.

По него време в селото идват по обиколка каймакаминът и коджабашията. Модерната и хигиенична сграда им прави силно впечатление, защото по това време едничка тя била покрита с керемиди и варосана отвътре и отвън. Отбиват се в двора й и след като я разглеждат, запитали стопанина с каква цел ще му служи. „За кошара”, отговорил им той и се засуетил в захванатата работа, а те продължили пътя си.

След като мошинци изкарват постройката, „за да не осквернят светостта на Божия храм с вкарване на добитък в нея, я правят кръчма. Колкото и да е неприятно това явление, то е действително и исторически е вярно”, пише в творбата си свещеник Стоян Йосифов и обяснява, че въпреки добрата си воля и желание не е можел да отмине историческата истина. Той обаче подчертава, че „кръчмата” привидно е била кръчма, за да се избегнат неприятности, тормоз, побой и убийства от страна на турците. На всичкото отгоре при честите обиколки на раята, каймакаминът и коджабашията се отбивали в нея и попийнували греяна ракия с мед.

Селяните обаче не се помайват и упорито вървят към набелязаната цел – постепенно набавят необходимите църковни съсъди и утвари и ги слагат на тавана на „кръчмата”. Напрестолното свето Разпятие подаряват ктиторите Марко Яригърскин, Анакия Чавдарев, Анте Пенев и Благо Сърбенишки.

сн. bulgariaturism.blogspot.com
сн. bulgariaturism.blogspot.com

След като всичко е готово, през зимата селският първенец Лазар Иванов завежда съселянина си Велко от Масочкото семейство в българския манастир в Света гора – Зограф и престояват три седмици. Там ръкополагат Велко за свещеник и го оставят да стажува. Лазар се връща и минавайки през Самоков, уговаря с художника Коста поръчката за черквата, та да е готов храмът на Илинден, 20 юли, когато се чества паметта на свети пророк Илия – патрона на изградената вече черква.

През юни 1839 г. Лазар отново отпътува за Света гора да доведе енорийския свещеник Велко. По път минават през Самоков, натоварят готовите икони и иконостаса и пристигат в Мошино. Неописуема е радостта при посрещането, разказва свещеник Стоян. Нощем мошинци подреждат най-внимателно вътрешността на храма.

На 19 юли дървеното клепало събира селяните не вечерна молитва. След службата дошлият за освещаването от Света гора архимандрит Йоаникий произнася слово, с което ободрява и насърчава будните селяни в борбата им за самостоятелна българска църква. В ранни зори клепалото наново оглася дола и  и приканва богомолците на тържествена служба.

„В момента, в който сърцата на богомолците се топели в религиозен размисъл, а душите им плували в неземна красота, в селото дошли на обиколка каймакаминът и буйлюкбашията и решили да споходят „кръчмата” и да се почерпят. Влезли в двора и що да видят – над вратата на довчерашната кръчма стояла икона, Лазар суче вощеница до железен мангал, а вътре свещеникът чете. Единият от вбесените турци замахнал с бича и жилото му, придружено с турска псувня, изплющяло около врата на Лазар. С поклони, молби и безбройни обяснения българинът се опитвал да спаси храма, правен с толкова труд, любов и желание. Дори казал, че пред вратата на църквата хората изкопали кръст, което означавало, че на същото място преди това е имало черква. Лазар изрекъл благородната лъжа, защото по онова време имало вето върху строежа на нови храмове, но било разрешено възобновяването на разрушени. Мошинецът се отървал с малко кьотек, баница, печена кокошка и мед, които турците поискали за вечеря. Османците яли и пили до забрава. Цяла нощ винопролитието и ракията не спрели. На сутринта след всеобщ поклон и след изпразнените с доволство нови чаши, агите с веселата си усмивка дали да се разбере, че прощават на раята за стореното. За да няма повече главоболия, умният Лазар поискал от турците да подпишат документ, от което да е видно, че с тяхно знание и позволение и направена църквата. Селяните чакали заловени за ръка един за друг и били готови за нападение ако нещата не се развият както трябва. Вместо това извили хоро и с музика и танци изпроводили турците и се разделили най-сърдечно. Посещението на управниците било паметно“.

От 1839 г. до ден днешен на 2 август на Илинден става голям събор на Мошино.

сн. bulgariaturism.blogspot.com
сн. bulgariaturism.blogspot.com

Лазар Иванов бил добър българин и християнин, пише свещеник Стоян Йосифов. Три пъти седмично раздавал на сиромасите в селото хляб, масло, сирене, мед и др. Подарил и питиепродавницата си, за да се учат в там децата и младежите на четмо и писмо. Паметни остават словата на този обикновен човек за днешното ни материално време: „Скъпа е за мен тази сграда, защото чрез нея изкарвах прехраната на семейството си, но като имах предвид ролята, която ще играе за духовното просвещение на всички ни, давам я с радост. Срамно ще да е за нас ако не жертваме себе си и имота си за благата на родината. В такъв случай кръвта на загиналите за свободата на отечеството ни ще падне върху нас и чедата ни. С презрение требва да отминаваме тези, които ламтят за богатство и за нечестни печалби, готови са своя брат да продадат. Тия две сгради, подарени от мен – едната за църква, другата за килийно училище, са крайъгълните камъни, върху които отец Йоаникий ще сложи основите на културния подем в нашия край за свободна българска реч и държава”. „Докато има такива пожертвуватели и самоотвержени ратници за благото на род и родина, България няма да умре, а като феникса из пепелта ще се яви за нов живот” – бил достойният отговор на отец Йоаникий за родолюбивия жест на Лазар. Мошинецът умрял на 90-годишна възраст.

Черквата, строена с толкова мъки и усилия, с времето запада. През 1939 г. мошинци я строят отново. Този път тя е голяма и красива. 306 души и институции даряват средства за строежа. В това число са миньорите от мини „Перник”, които събират 80 000 лв., министерствата на външните работи и на благоустройството, Светият синод. Из чаршията в Перник са събрани 2 567 лв. 109 са спомоществователите за закупуването на камбана.

В годините на тоталитаризма храмът пак е напълно изоставен и полуразрушен. Вътре спят скитници, подът му е издълбан, прозорците изпотрошени. И отново се явява българин, с чиято помощ храмът днес приема миряни под покрива си. С дарителския жест на д-р Богдан Неделков, който родом е от Мошино, но от близо 69 години живее и работи в САЩ, през 1998 г. черквата е възродена за нов живот. На 2 август я освети лично патриарх Максим. Паметна плоча в храма напомня, че възстановяването му е дар в памет на Неделя и Младен Неделкови /родители на д-р Неделков/ и Иванка и Евгени Здравкови от Богдан Младенов Неделков и неговата фамилия. През 2002 г. д-р Неделков и братята му, които също живеят в САЩ, даряват 22,5 декара гори на кметство Изток. Волята на дарителите е местността да се превърне в парк за отдих на местните жители. Горският имот се намира в кв. Мошино.

Милена Грозданова

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *